Попът бил нейният довереник. Веднъж тя го помолила да направи маслосвета, защото бил духовно лице и на него му се полагало по право. Какво било разочарованието й, когато той й отказал. "Не мога бабо Василке, знеш как комунистите мразят нашите ритуали. Непрекъснато ме дебнат. Страхувам се за семейството си. Знаеш, че като нищо ще изгонят дъщеря ми от училището." А Василка е непреклонна: "Попче ти нямаш право да ми откажеш!" таи тя надежда до последно. Но той пак й отказва. "Аз да се намирам на другия край на България, пак ще дотичам да направя маслосвета" - го укорява тя. А той: "Това си е твоя работа!" Въпреки че, попчето бил по-млад от нея той внезапоно починал. На никого от близките му той не се явявал насън, а само на баба Василка. "Бабо Василке, искам голяма помощ от тебе!" = вика й той насън. А тя го погледнала с укор. "Не влизай вътре, а чакай до вратата да попитам." Попът стоял до вратата дълго-дълго, но така и не го пуснали да влезе при баба Василка. После тя го вижда заедно с други попове нанизани на един синджир. "Какво стана попче Иване?" А той й отговаря три пъти: "Жал! Жал! Жал!"
Баба Василка много се нажалила за попчето, сърцето й било така направено, че винаги била готова да жали за чуждите мъки. Затова тя решава да направи служба за опрощение на греховете на божия служител срещу Петдесетница. Кани няколко души в това число и неговата дъщеря - Веска. "Баща ти Веске много беше съгрешил." А Веска я прекъсва със сълзи на очи: "Тогава през комунизма беше сташно." Но Василка е непреклонна: "Как било страшно, бе Веске, нима има нещо по-голямо от Бог?"
След 1970 година Василка получава благословията Божия, а тук на земята в нейната родина я мразят и хулят. Тъй като славата й се разраствала комунистите най-много я ненавиждали. Тя започнала да чува от много места, че ще я затворят в лагер или в затвора. Мнозина престават да ходят при нея защото се страхуват за живота си. Идвали най-вярващите. С тях тя си споделяла, че за Господ е готова на всичко - дори да я убият. И така един ден при нея дошъл кварталният. Влезнал в двора, огледал се. Държал се нагло. Свъсените му вежди издавали, лошия му нрав и тъмнината в душата му. Гледал така сякаш той е нейн господар, а тя не значела нищо. Стъпил в двора й като чужд завоевател, очакващ пировата си победа тъй като властта била на негова страна. Дори бил пестелив и на думи, само изсъскал: "Хайде, ще те водя в съвета!" Тръгнала баба Василка без страх. Там вижда човек добре облечен с вратовъзка, добре сресан, седнал зад голямо бюро. С важен глас и нотки на ирония той й казва: "Хората говорят за тебе, че имаш много икони. Правиш се на важна и избрана от Господ. Такова дело на нас не се нрави, защото е плод на суеверия и невежество. Като се разправим с такива като тебе, накрая и с Господ ще се заемем!" Василка го гледала право в очите с изправена глава. "Аз съм вляла в Божи път и никога няма да изляза от него. Нищо лошо не правя: не крада, не лъже, не убивам. Останала съм вдовица на 34 години. Сираче съм от 6 годишна. Мъжът ми почина 1954 година, три години е бил в лагер. Цял живот се блъскам сама, държавата ми даде малко парици за клетите ми дечица, но после ме забрави. Само Бог не ме изостави." При тия думи кварталния скача срещу нея, сякаш ще стовари юмрук върху главата й. "Ако не беше стара щях да те смачкам!" - крещи зверски той. А Василка пак спокойно му отговаря: "Смачкай ме, вашите хулигани обраха банките, лъжат хората да работят за жълти стотинки. А вие си живеете добре. Нима ви интересува как живее скромният човек без власт и пари?" Кварталният се стъписва защото не очаква от нея такава съпротива, затова само промърморва: "Ще видим, ще видим!" Изчезва от живота й. Но не след дълго идва при нея друг на по-висш пост - партиен секретар. Той не знае какво е обич, ласка защото неверието му го бе направило сляпо, безчуствено същество. Надъхан от партийни идеи той можеше да предаде и собствената си майка. Плувнал в лоената топка на тялото си той иронично й подхвърля: "Ако пия от тая вода, ще мога ли да родя .. мъж?" Без да обръща вниманив на думите и обидите жената майчински му говори: "Слушай, не се подигравай с Бога, чедо, недей греши! Да родиш мъж това е голяма глупост. Всичките ли партийни секретари сте такива? Слушай, баба, с Бога шега няма, недей, чедо! Моля ти се като майка. С подигравки до никъде няма да стигнеш. Бог повелява, а не вашата власт!" Но той само я поглежда с присмех и маха с ръка. След няколко дена на път за Кърджали - по работа катастрофира с мотора си. Всеки получава това, което заслужил. Правдата на небето - тя има значение. Тази необикновенна жена цял живот е страдала, но здравето й е цветущо, единствено има операция на дясното си око - перде. А сега забележете: дори й завиждат за цветущото здраве. Още преди да се заговори за болестта - спин, тя вече говореше за нея на хората. Споменава за още две болести: болест по кръвта и проказа. Разбира се отново не й вярват, а когато спин завладява света тогава си спомнят за нейните думи.