Попът бил нейният довереник. Веднъж тя го помолила да направи маслосвета, защото бил духовно лице и на него му се полагало по право. Какво било разочарованието й, когато той й отказал. "Не мога бабо Василке, знеш как комунистите мразят нашите ритуали. Непрекъснато ме дебнат. Страхувам се за семейството си. Знаеш, че като нищо ще изгонят дъщеря ми от училището." А Василка е непреклонна: "Попче ти нямаш право да ми откажеш!" таи тя надежда до последно. Но той пак й отказва. "Аз да се намирам на другия край на България, пак ще дотичам да направя маслосвета" - го укорява тя. А той: "Това си е твоя работа!" Въпреки че, попчето бил по-млад от нея той внезапоно починал. На никого от близките му той не се явявал насън, а само на баба Василка. "Бабо Василке, искам голяма помощ от тебе!" = вика й той насън. А тя го погледнала с укор. "Не влизай вътре, а чакай до вратата да попитам." Попът стоял до вратата дълго-дълго, но така и не го пуснали да влезе при баба Василка. После тя го вижда заедно с други попове нанизани на един синджир. "Какво стана попче Иване?" А той й отговаря три пъти: "Жал! Жал! Жал!"
Баба Василка много се нажалила за попчето, сърцето й било така направено, че винаги била готова да жали за чуждите мъки. Затова тя решава да направи служба за опрощение на греховете на божия служител срещу Петдесетница. Кани няколко души в това число и неговата дъщеря - Веска. "Баща ти Веске много беше съгрешил." А Веска я прекъсва със сълзи на очи: "Тогава през комунизма беше сташно." Но Василка е непреклонна: "Как било страшно, бе Веске, нима има нещо по-голямо от Бог?"
След 1970 година Василка получава благословията Божия, а тук на земята в нейната родина я мразят и хулят. Тъй като славата й се разраствала комунистите най-много я ненавиждали. Тя започнала да чува от много места, че ще я затворят в лагер или в затвора. Мнозина престават да ходят при нея защото се страхуват за живота си. Идвали най-вярващите. С тях тя си споделяла, че за Господ е готова на всичко - дори да я убият. И така един ден при нея дошъл кварталният. Влезнал в двора, огледал се. Държал се нагло. Свъсените му вежди издавали, лошия му нрав и тъмнината в душата му. Гледал така сякаш той е нейн господар, а тя не значела нищо. Стъпил в двора й като чужд завоевател, очакващ пировата си победа тъй като властта била на негова страна. Дори бил пестелив и на думи, само изсъскал: "Хайде, ще те водя в съвета!" Тръгнала баба Василка без страх. Там вижда човек добре облечен с вратовъзка, добре сресан, седнал зад голямо бюро. С важен глас и нотки на ирония той й казва: "Хората говорят за тебе, че имаш много икони. Правиш се на важна и избрана от Господ. Такова дело на нас не се нрави, защото е плод на суеверия и невежество. Като се разправим с такива като тебе, накрая и с Господ ще се заемем!" Василка го гледала право в очите с изправена глава. "Аз съм вляла в Божи път и никога няма да изляза от него. Нищо лошо не правя: не крада, не лъже, не убивам. Останала съм вдовица на 34 години. Сираче съм от 6 годишна. Мъжът ми почина 1954 година, три години е бил в лагер. Цял живот се блъскам сама, държавата ми даде малко парици за клетите ми дечица, но после ме забрави. Само Бог не ме изостави." При тия думи кварталния скача срещу нея, сякаш ще стовари юмрук върху главата й. "Ако не беше стара щях да те смачкам!" - крещи зверски той. А Василка пак спокойно му отговаря: "Смачкай ме, вашите хулигани обраха банките, лъжат хората да работят за жълти стотинки. А вие си живеете добре. Нима ви интересува как живее скромният човек без власт и пари?" Кварталният се стъписва защото не очаква от нея такава съпротива, затова само промърморва: "Ще видим, ще видим!" Изчезва от живота й. Но не след дълго идва при нея друг на по-висш пост - партиен секретар. Той не знае какво е обич, ласка защото неверието му го бе направило сляпо, безчуствено същество. Надъхан от партийни идеи той можеше да предаде и собствената си майка. Плувнал в лоената топка на тялото си той иронично й подхвърля: "Ако пия от тая вода, ще мога ли да родя .. мъж?" Без да обръща вниманив на думите и обидите жената майчински му говори: "Слушай, не се подигравай с Бога, чедо, недей греши! Да родиш мъж това е голяма глупост. Всичките ли партийни секретари сте такива? Слушай, баба, с Бога шега няма, недей, чедо! Моля ти се като майка. С подигравки до никъде няма да стигнеш. Бог повелява, а не вашата власт!" Но той само я поглежда с присмех и маха с ръка. След няколко дена на път за Кърджали - по работа катастрофира с мотора си. Всеки получава това, което заслужил. Правдата на небето - тя има значение. Тази необикновенна жена цял живот е страдала, но здравето й е цветущо, единствено има операция на дясното си око - перде. А сега забележете: дори й завиждат за цветущото здраве. Още преди да се заговори за болестта - спин, тя вече говореше за нея на хората. Споменава за още две болести: болест по кръвта и проказа. Разбира се отново не й вярват, а когато спин завладява света тогава си спомнят за нейните думи.

През далечната 1971 година, баба Василка както шетала из двора си, до едно плодно дърво чула шум от течаща вода, а в двора й нямало такава. Помислила си, че й се причува нещо и подминала дървото. На другия ден се повторило същото ромолене и тогава тя рекла на себе си: "Боже, какво така шумоли тази вода? Аз ли нещо полудявам или е нещо друго?". Още не преминали тези мисли през главата й, зад плодното дърво се появили от нищото трима души, облечени в дрехи от пурпур и коприна и й казали: "Ти знаеш ли кои сме ние?". Баба Василка се притеснила, но им отговорила смело: "Не Ви познавам кои сте, но виждам, че не сте тукашни!". Тогава единият от тях казал: "Ти страх от БОГА имаш ли?". А тя отговорила: "Имам, че как да нямам! Ако не е ТОЙ, аз да не съм жива тука!". Заговорил по-възрасният и й казал, че те са изпратени от БОГ с мисия да изкарат целебна вода в нейния двор, защото много и страшни болести идват върху човечеството и който вярва ще се лекува с тази вода. Баба Василка рекла, че няма вода в двора си и че не можа да копае, тъй като е жена, а пък е и вече на възраст. Гледала по това време внучката си. Тези хора й се представили и казали, че единият е свети Василий Велики, другият свети Йоан Златоуст, а третият свети Григорий. Казали,че на това място, където е къщата й, е имало манастир преди 600 години и е имало лечебен извор. Тя трябва да изкара водата и да се грижи за извора. Баба Василка, рекла че не може да изкара водата понеже е сама. Светийте й рекли, че ще й изпратят човек, който да изкара водата, а тя само да му помага. И тъй станало. След три дни пристигнал в селоото дядо Димо от Голямо Асеново и започнал да пита хората къде живее баба Василка. Отначало го пратили при друга баба Василка, но някаква комшийка, казала че някакъв човек я издирва. Баба Василка излязла и срешнала дядо Димо, който й казал, че го пращат светиите да изкара водата. След като изкарали водата, светиите отново се явили пред нея и строго заповядали: "Когато идват хората за цяр, ти им кажи, че между 13.00 и 13.30 часа ние движим водата и тогава е най-целебна. Който иска да се излекува трябва три дена подред да се мие с тази вода и да оие от нея. И когато се мие с нея да казва: Свти Василий Велики, свети Йоан Златоуст, свети Григорие, помилуйте мене грешния и да си казва името! След като се излекува трябва да прати писмо за благодарност. Тези писма ще свидетелстват за тебе пред властта! Забраняваме ти да носиш вода по къщята! На тебе мястото ти е тука! Болният ходи за цяр, а не здравият!". Баба Василка приела да служи на БОГА по този начин и помогнала на много хора със заболявания, които са не лечими според лекарите. Има получени хиляди писма, които е прибрала в чували и не е изхвърлила нито едно благодарствено писмо. Публикувам тази информация, за да знаят хората къде да търсят лек и ако не вярват в БОГ, да повярват, че за НЕГО няма невъзможни неща! Пожелавам на всички хора мир, любов, благочестие и милост към ближните!АМИН!!!

В църквата тя вижда човек облечен в бели дрехи. В ръцете си държи книга. След службата всички се изреждат да прочетат написаното със златни букви, но не успяват. Василка е най-отзад, идва и нейния ред. Тя пристъпва бавно и се взира в написаното, но за изненада на всички, тя успява да прочете написаното : "Василке, чадо, скъпо, избрано от Бога! Ако скръб дойде по тебе, или тъга, радвай се, зашото си избрана от века до века! Амин!". Тогава се появяват други двама облечени в бели дрехи. Хващат я за ръце и я слагат върху дървена маса. Народът в църквата започва да се бонтува: "Защо я качихте на масата?". Двамата й предводители отговорили строго: "Защо й завиждате?
Василка е избрана да говори като праведник. Когато се вдига свадба, как най-отпред пускат праведника да казва, че свадбарите идват. Василка е наредена. Няма да завиждате и няма да хулите!". В този момент народът навел глава. Василка вдигнала високо ръце над главата си и помахала на хората. И се започнало. Първото изпитание било, завистта на хората. Наричали я както си искат, без да се свинят и да имат Божий страх. От този момент сълзите й станали най-верния спътник,а тя мислела, че вече те били пресъхнали още в сиротното й детство, коагто била изоставена и самотна. Картка спирка за теглилата й била катка среща с бъдещия й съпруг, който бил невероятно добър и умен мъж. Раждат им се двя дечица - момче и момиче. Василка била невероятно щаслива, макар че живеели скромно и бедно. Разбирателството между тях им давало крила. Но различните никой не ги обича. Така през 1951 год. мъжът й попада в Белене. Василка е безутешна, понеже мислила, че никога повече няма да види любимия си. Лежи там три години. Сама гледа децата си. Когато семейството се събира отново заедно, радостта на Василка е за кратко. Съпругът й отива на работа в кариерата. На дванадесетия ден става злополука и той умира на място в затрупания тунел. Момиченцето й е на 6 год., а момчето на 13 год. Животът й тръгва към страшни изпитания. А помощ- отникъде? През деня тича на работа, а надвечер за да се утеши, се моли на гроба на мъжа си. Един ден, когато отива за пореден път на гроба му и пали свещ, тя поглежда към снимката му и вижда светлина. А вечерта й се явява видение - жена с бели дрехи. Василка е изумена. Жената я доближава и й сваля черните дрехи. Облича я с бели дрехи с позлатени краища на ръкавите и робата. Жената й казва: "Ти идваш при мъжа си,но той не е тук! Той е при Богородица и Господа. Искаш ли да го видиш? Ако влезеш в ирокия път, там е светът, но ако тръгнеш по тесния, там ще го видиш. Този път е много труден. Помисли си!". Василка не знае какво да направи, защото сили й са на предела. Но наделява обичта към Славчо. Жената в бяло отново й напомня: "Ако влезеш в тесния път, ще ти бъде трудно, но мъжът ти винаги ще е с теб. Той много се моли за вас, защото нямате помощ!". Като чува тези думи на душата й олеква. За първи път се чуства закриляна от невидима сила, защото е в най-трудния период от живота си, когато на нея разчитат две невръстни деца. И тя отговаря твърдо: "Ще вляза в тесния път!".
Тогава непознатата й дава шише с вода: "Сега ще вървиш дълго през голяма поляна, там ще срещнеш двама пазачи. Ако си заслужила ще те пуснат, но може и да те спрат. Колкото по-дълъг път изминаваш светлината ти насреща ще ства все по-ярка. Но ти не се бой... дръж здраво шишето". Василка тръгнала доволна и лека през огромната поляна. Тя стигнала пазачите, но те били обърнати с гръб към нея, дори не я погледнали. Светлината ставала все по-голяма Тя закривала очите си с ръка. Когато отново погледнала тя видяла Божия кръст с разпнатия Иисус, а до него -Божията майка. Василка започнала да брои надгробните паметници и намерила паметника на Славчо. Огледала се наоколо, защото не носила никакъв дар. Божията майка й подала бисквити и потник. "Искаш ли да го видиш?-отново я попитали. Сега видя ли къде е мъжът ти? При Богородица и Господа. Ако той не беше се молил за теб , никога нямаше да те пусна там. Като си тръгнеш от тук ще стугнеш един кръстопът и там ще се срещнете". Василка се връща обратно, повдигала дългата, бяла роба заради високата трева. Краката й се измивали в росата, а тялото било леко като пух. Изведнъж пред кръстопътя се подава мъжът й. "А ти откъде се появи?"-възкликва щасливата жена. "Дадоха ми свиждане- отговаря Славчо. Жената, която те посрещна и облече беше Божията Майка. Ти много се уплаши, защото не знаеше какво за теб ще каже светът, че си с бяла премяна. Запомни-няма да гледаш света! А позна ли пазачите? Това бяха Архангел Михаил и Архангел Гавраил. Когато ти остана на земята, аз се молех за теб да хванеш тесния път. И ти устоя. Когато ти се мъчеше на земята и аз страдах с теб. Помагах ти с молитвите си. Така работим тук чрез дух. Когато отиваше за въглища, аз ти помагах да ги набавиш бързо, дори ти го докараха до дома ни. А ти се чуеше как стана всичко лесно и бързо. Чрез Божието внушение и вяра всичко става." Мъжът й погледна часовникът на ръката си. "Време е - казва той - на теб ти предстои труден живот. Не се отчайвай - искаш да отидеш в манастир. Не го прави, а стой до нашата къща. Очакват те велики дела. Потрай и ще видиш. Не мисли за смъртта, защото имаш много гости да посрещаш."

Нейното име е Василка Ганева Гочева. Рожденната й дата е 20.04.1920 год., родена е в Димитровград. В семейството са три деца - две момичета и едно момче. Нейният баща умира много млад, затова майка й се жени повторно. Вторият й баща е много лош. Така малката Василка я прогонват от дома й и я пращат да работи като аргатин на полето. Тя е едва на седем годинки, а трябва да пази пет декара лозе от птици и хора. В един горещ юлски ден, с кършей хляб и шише вода - на къра й прилошава. Жегите са страшни и тя получава треска.В този момент минава жената на попа, като я видяла я съжалила и веднага отишла при бабата на Василка - Мария. "Как може, такова малко дете да пускаш на къра, Марийо! Днес то едва не умря на жегата! Да го доведете при мен, аз ще го гледам!". Така се свършили лошите дни на малката Василка.
Скромна, добра, изключително търпелива тя тръгва по пътя на живота си. Не обича да съди, не обича да ругае, защото вече знае, че каквото има да се случва ще се случи. Когато е още девойка на 16 год. тя отива на църква. Тогава се случва нещо необичайно - тя получава видение. Вътре в църквата тя вижда бяло гълъбче което е кацнало на олтара. Гълъбът върти глава на всички страни, сякаш търси някой сред тълпата. После хвръква във създуха и кацва върху Василка, кълве я по пръста и отново хвръква. Тя го следи с поглед, изведнъж то пуска мъгличка и се реят злати букви: "Василка!Истина!, Василка!Истина!, Василка!Истина!". Момичето развълнувано, дърпа майка си - "Мамо, мамо, виждаш ли моите букви?". Майка й я поглежда учудено: "Какви букви, Василке? Къде ги тия букви, мамино?". И тогава девойчето разбира, че само тя вижда тази странна и невероятна картина. От този миг, от този ден Бог я избира. Василка вече знае, чувства, че й предстоят много изпитания, а хората, с които може да сподели ще се броят на пръсти. Тежко е бремето на божия избраник. Думите са слаби, за да изразят отговорността, която ляга върху раменете на грешника, който никога няма да разбере защо е избран. Василка тепърва щеше да учи и щеше с тялото и душата си да разбере, колко е велик Бог и колко е близо Той до хората.